Ние специалистите по ранно детско развитие и по-точно невропсихологическо развитие много обичаме бебета и деца. По начин малко по-различен от майката.
Възхищаваме се на всяко протягане на 4 месечното бебе и броим десетките хиляди невронни връзки, които сме създали в мозъка му, само докато му подаваме бодлива сензорна топка или движим ръчичките и краченцата по определен начин.
Правим дивашки физиономии и говорим като клоуни пред майката с претенциозното очакване да предизвикаме емоционален отклик, заслушване и фокусиране на зениците им в нашите. И си казваме ‘Ааа, ето го интелектът, посяхме малко социално желателно поведение. Сичко е ток!’
И разбира се подскачаме до тавана, когато преодолеем съпротивите им, през удоволствието, при упражненията и ги подлъжем да се избутат с краченце и да се придърпат с ръчичка, влачейки се по корем, за да достигнат бленуваната играчка. Пропълзя!! Повишаваме го в чин – Подвижно бебе!
Защото знаем колко адски важно е да са пълзяли и след това лазили дълго преди да проходят. Цели пет месеца (то е не просто лазене, а клякане, протягане на ръка и баланс ‚на три крака‘, катерене на мебелите и‚ обикаляне, самостоятелно изследване на света и .. и.. и). Разбира се повечето пропускат пълноценното и последователно случване. Няма как да го постигнат. Не и сами, не и случайно. Сигурно и вие не сте. И ние не сме.
Знаем вероятните (напълно преодолими неврологични) причини новородените да не искат да сучат, какви допълнителни упражнения и сензорни стимулации да правят майките на родените с цезарово и преждевременно родените деца, за да компенсират.
И колко е важно за всички деца от всички възрасти да са усвоили определени умения и да са усетили живота през всичките си шест сетива, пълноценно и наситено. Преди навършване на третата, или хайде-петата година, за да има шанс да съзрее нервната им система и да се подготвят навреме за училище! А това е трудно, когато зад външната врата няма село, гора, планина или ферма!
Няма как едно обездвижено от прекалено удобния модерен живот дете да е готово за първи клас – нито мускулите, нито нервната система, нито емоционално е готово. Колкото и да умно! Често срещан парадокс…
Преди да държи молива с три пръста или да седи изправено на чина, съсредоточено в задачата, която е чуло, разбрало и приело да изпълни, то трябва да е укрепило мускулите, костите, развило нервната мрежа, очите вестибуларния апарат и шестте си сетива.
Това е една от причините много рано проходили деца да не се спират на едно място и да са фурии изтощаващи родителите си до пълно отчаяние. Просто опит на мозъка да компенсира.
Затова много родители плащат за курсове за ранно детско развитие като форма на инвестиция в бъдещия отличник.
Само ако знаеха нашите прекрасни и изтощени майки колко по-лесно се случват важните събития в живота на детето, ако наоколо щъка дживотно – например котка или куче. При една пълноценна среда, нуждата от нас почти напълно отпада.
Този естествен учител на детето, постоянно приковава погледа на бебока и воала – развиват се фините очни мускули, подвижния фокус и свързания с него вестибуларен апарат. Любопитството и чувството за приключение (основен признак на здравата психика) се активизират и насочват вниманието към действие с определена цел. Ахх, как се радваме при добро планиране и успешно провеждане на организирани пакости!
Или, когато видим куче и дете да шляпат в локвата омазани до ушите в кал! Мммм, приказка! Това е сензорна стимулация! Успех в неврологичния им житейски опит!
Кучето е захапало стара тениска, а синовете ви дърпат другия край – игра на дърпаница или шанс да се развие силата в ръцете и дланите, основа за фината моторика и правилното писане??
И тъй като много често майките, които имат котка или куче не се тръшкат особено за бактерии и болести детето има шанс да опознава света с много по-малко бариери пред себе си. Много по-малко забрани (ехх, тези забрани). Има и повече шанс майката да си почине като допусне (О. боже!) бебето да лежи по корем на пода насред пръснати играчки и пълен хаос, което е всъщност златната среда за стимулиране на младата нервна система на непроходилия. А тя съзрява само през движението! Когато нещо щъка пред очите на детето това се случва много по-лесно!
До седмата година детският мозък е изцяло подчинен на сетивата – приемане, обработване и картотекиране на стимулите.
И не, деца израсли покрай животно не страдат от болести. Даже обратното. Наблюденията показват, че такива деца не страдат от алергии и много по-рядко, и в по-малка степен проявяват злоядство, фобии, социални и поведенчески проблеми, дефицити на вниманието и хиперактивност. Дори е добра терапия да се вземе домашен любимец за дете със специфични образователни потребности.
Котката вървяща покрай бебе е най-добрият учител за пролазване – тя буквално показва (често и нарочно, защото и е в природата да учи собствените си рожби) как се „ходи“ на четири крака! А бебетата са родени имитатори на поведение! Те жадно попиват всичко, което средата им предоставя. Та колкото е по-богата тази среда на стимули (преживяване, усещане и движение) толкова по-съзрял е мозъкът и подготвен за училище.
А кръстосаното ‘ходене’ на четири крака е сложен схема на подвижна координация на крайниците, която мозъкът няма как да усвои без надграждане на предхождащи умения, мотивация и модел за копиране и подходяща среда. Няма как да се случи и ако ръчичките не са укрепнали и не са свикнали да носят тежестта на собственото тяло.
И, разбира се, ако отхвърли всички отровно насадени очаквания за ‘перфектната майка’ родителката може да си позволи да осъзнае, че котката/кучето са всъщност половин детегледачки. И това им е работата.
Детето има нужда от миризмите, формите, текстурите, движенията му, игрите, та дори и конфликтите с кучето, за да си премине през етапите на развитие в първите три години – годините на най-бурно структурно развитие на мозъка. Разчитането на животинския език влиза в уменията, които помагат за социална адаптация на тепърва проговарящото дете. Звуците, които издава животното, когато общува също насърчават детето то само да говори.
Плуване, тичане, търкаляне, каране на колело, скитане, катерене и какво ли още не може да прави едно дете С любимото животно.
А, напоследък неговорещите деца стават все повече. И не говорят до все по-голяма възраст вперени в екрани на телевизори и таблети. И не, не развиват фината моторика с пръстчето по телефона. Точно обратното. Връчете му котка подир която да лази, за да развие първо сила в дланите, преди да имаме претенции за фина моторика.
Покрай домашният любимец децата падат и стават десетки хиляди пъти, катерят се, клякат, търкалят се и какво ли не още и по този начин потискат първичните рефлекси (Галант, Палмарен, Тонично Лабиринтен, Асиметрично Шийно Тоничен, Симетрично Шийно Тоничен и др.), всички от които трябва да бъдат пълноценно потиснати и интегрирани до третата година и да бъдат развити висшите рефлекси отговарящи за стойка, гъвкавост, фокус, подпиране при падане, статичен и подвижен баланс, ритмичност и плавност на походката, фина моторика. И когнитивни умения като самодостатъчност, задържане на вниманието, умение за учене, последователност на изпълнението, социална адаптираност, проговаряне.
Така че на всяко дето – животно. Щом не може село. 🙂
Автор Боряна Панчева
