Днешната ни тема ще е трудно да обобщим с малко думи, защото обхваща много животни, различни животни и един човек, който е посветил живота си на тях. Затова ще я наречем просто „Призвание“, защото сякаш тази дума би описала така, както Любомила Кривошиева подхожда към това, което прави.
Здравей, Любомила, ще разкажеш ли на хората, които четат нашия сайт и посещават клиниките ни коя си ти и с какво се занимаваш, защото голяма част от тях вече свикнаха да те виждат да тичаш с гларус, кукумявка или катерица из двора в централната ни клиника?
Аз съм просто един човек, който познава животните по един много нетрадиционен начин. Възприемам себе си като част от животинския свят, не от човешкия, но и не по начинът, по който си го представят хората като „говори езикът на животните” и други подобни клишета. Мисля, че разковничето е в това, че винаги се поставям на тяхно място, но не по човешки, а опитвайки се да мисля като тях. Всеки вид си има особености на темперамента, поведението и възприемането на света и ако ги познаваш, ти можеш да опиташ да се поставиш в тяхната кожа, да видиш света през техните очи и да нагласиш нещата така, че да приемат грижата ти, когато са пострадали.
Основах неправителствена организация – фондация „Дивите Животни”, с единствената цел да помагам на животните чрез нея. Никой в „Дивите Животни” не взима заплата, всичко се върши на доброволни начала и аз възприемам организацията по-скоро като едно общество от съмишленици, не като традиционна организация.
Основната ми цел е да изградим истински спасителен център за диви животни в София, за да има място, където професионално да се полагат грижи за пострадали животни. Това, обаче, ще стане трудно, предвид факта, че не разполагаме с необходимите средства за закупуване на земя и изграждане на необходимите за един спасителен център постройки и клетки.
Благодарение на страхотните ветове от „Добро хрумване” имам възможност да помагам на пострадали животни и сега, още преди да имаме спасителен център. Затова се нося насам-натам в клиниката ежедневно, с таралеж, гларус или кукумяве в ръце 😀 Ветеринарите в клиниката безвъзмездно лекуват животните, а аз ги обгрижвам ежедневно – храня, настанявам, пригаждам клетки, почиствам. Така знанията и уменията ни се допълват идеално.
От кога са ти страст дивите животни, а не по-стандарните животни за едно градско момиче – кучета и котки? С тях как се разбираш?
Когато бях малка с баща ми често прибирахме разни диви животни и те живееха известно време у нас, докато ги преместим на по-подходящи от града места. Истински започнах да ги виждам, обаче, когато започнах да се занимавам с фотография на диви животни. Колкото повече ги опознавах чрез снимките, толкова по-надълбоко ги виждах в тяхното ежедневие, не просто цветове, звуци и форми, а същества, които са индивидуалности. После намерих паднало бебе керкенез и започнаха моите опити за спасяване на първия ми дивак.
Относно кучетата и котките не знам какво да кажа. Животът с тях ми показа какво означава общуване с животно и колко ме изпълва то. Те, обаче, са съвсем различни от дивите и общуването с тях няма абсолютно нищо общо със света на дивите животни, а това малко хора го осъзнават.
Какви са плановете ти за бъдещето. Твоите и за подопечните ти? Защо е важно да има Спасителен център за диви животни и в София и държавата би могла да съдейства?
Тъй като аз знам, че животът ми е посветен на дивите животни, плановете ми са единствено свързани с тях. Ще направя всичко по силите си да изградим спасителен център в София. Има огромна нужда от истински спасителен център за всякакви видове диви животни, а такъв в България няма. Това, спокойно мога да кажа, е мисията на живота ми. Пострадали и осиротели животни хората намират ежедневно, но поради липса на знания и липса на истинска държавна политика за спасяване на животни, повечето животни не оцеляват.
Дивите животни не може да се спасяват в домашни условия, не само поради факта, че хората не знаят как да се грижат за тях. Просто за тях трябват специални условия за настаняване, за храна, за обгрижване. Те са съвсем различни от кучетата и котките и имат съвсем различни нужди.
В България, за жалост, единици са хората, които могат да се погрижат за диво животно. Има някакви закони, които не се спазват. Има някакви институции, които нямат капацитет и понякога дори знания да извършват дейностите, за които са предвидени да работят. Има невероятни безумия в начина, по който законово са организирани нещата, но на хартия всичко е наред. Това трябва да се промени.
Държавата би могла да финансира дейности за повишаване капацитета на собствените си институции в областта на опазването на природата, а също да подкрепи финансово изграждането на спасителни центрове.
А как биха могли да ти помогнат хората, които наистина вярват в теб и в делото ти?
За момента хората помагат кой с каквото може. Едни даряват храна за животните, други средства, трети клетки, други пък помагат с транспорта на животните. Доброволният труд ни е много необходим, но за момента помощ в клиниката за самото обгрижване на пострадалите животни няма как да се случи, въпреки че много хора имат желание за това. Все пак трябва да се съобразяваме с това, че сме във ветеринарна клиника и няма как да щъкат хора непрекъснато насам-натам в помещенията.
Какви най-основни съвети би дала на хората, които намират бедстващи диви животни?
Преди всичко да мислят разумно, преценявайки дали животното има действително нужда от помощ. Много често непознаването на видовете води до излишно прибиране на животно, което няма нужда от нищо. Като пример бих дала зеленоглавото пате в Борисовата градина, което половин София се юрна да спасява, а то просто си живееше напълно нормално в езерото с лилиите, докато порасна.
Когато намерят пострадало животно да не мислят по човешки, да не очовечават животните и да не преценяват поведението им спрямо собственото си човешко поведение. Обикновено хората смятат гушкането, говоренето и милването на животното за успокояващо. Точно обратното. С тези си действия те му причиняват такъв тежък стрес, че животното може да си умре само от това.
Други генерални грешки са пускането на животното свободно в дома, храненето с човешка, кучешка и котешка храна. Ако взимат животно, то трябва да стои изолирано, да се пипа с ръкавици дори, защото не се знае какви паразити и болести носи.
Имайки предвид, че си сама и колко трудно е да се работи с хора, особено когато хората са притеснени и водени от любов към животните често са нетърпеливи, какво би искала да им кажеш чрез нас? Някакво послание, което да запомнят и да си припомнят винаги, преди да ти звъннат?
Да помнят, че сме в България, а не в Animal Planet. Да знаят, че нещата зависят в голяма степен от тях самите и едно обаждане по телефона не е помощ за животното. Няма никакъв смисъл да звънят с думите „Изпратете екип!”, защото просто не се случват по този начин нещата в България. Необходима е личната ангажираност на всеки един от нас.
Къде биха могли да те открият хората? Страницата ти във Фейсбук се радва на огромна популярност.
Да, страницата направо надхвърли очакванията ми. Най-много ме радва това, че образоваме хората по отношение на видовете и те виждат и разбират животни, които не са виждали преди, не са подозирали за тяхното съществуване и интересност.
Ежедневно имаме десетки съобщения за намерени животни от цялата страна и молби за съвети. Дори вече не смогвам да отговарям на всички, трябва да мисля как да се разрастваме като екип.
Освен страницата, телефоните също са вариант за по-спешни случаи.
Защо избра нас да сме лекари на този така смел проект?
Защото сте истински – такива ветове, каквато съм искала да бъда аз. Горите в това, което правите, живеете с него. Такива лекари искам за „моите” диви животини. Такива лекари могат да дадат всичко от себе си за тях, така както аз давам всичко от себе си.
